Данъчно облагане на Църквата е доста често срещана тема в обществения дебат. От една страна, логично е църковната институция да не влияе на държавата, нито пък държавата да се намесва във вътрешния живот на вярващите. Какво обаче история с парите, които вярващите харчат за Църква? Важно е да се започне с факта, че всички религиозни сдружения са освободени от задължението да водят данъчни регистри. Поради това не е точно известно колко парични потоци влизат и излизат от църковните институции. Парите, които се събират по време на всякаква меса или служба, очевидно не отиват в джобовете на свещениците.
Освен това тя не се записва по никакъв начин отвън. Затова е логично те да са парикоито не подлежат на данъчно облагане. Те се използват за поддържане на църковните сгради, за собствени разходи и за благотворителни цели.
Тези приходи зависят най-вече от размера на енорията и броя на богомолците. На тези пари трябва да се гледа като на пари, които вярващите използват, за да подкрепят своята общност, и които се дават доброволно. От правна гледна точка това трябва да се разглежда като вид данъчно приспадане. Вярващите могат да правят и дарения за Църквата. Вярващите се насърчават да правят дарения чрез данъчните облекчения, които държавата предоставя на лице, което желае да направи такова дарение. Лимитът на данъчното облекчение е 6% от годишния доход на данъкоплатеца. Това е известно като дарение за целите на богослужението